You can’t fight the friction So ease it off

Усещаше четката да се плъзга нежно по косата й. Белите кичури потъваха в кървавочервения цвят. Харесваше този цвят. И желаеше да боядиса косата си в този цвят някой ден, но нямаше представа, че причината ще е тази и то толкова скоро. Кожата й не бе така мека като преди. Очите й бяха заместени с кухи дупки и подпухнали страни от недоспиване. Гледаше себе си в огледалото и се чудеше как всичко се бе променило толкова бързо. В един момент се радваше на живота такъв какъвто е, а сега седеше на този стол застанала срещу кристалното си отражение и се чудеше как ще прекара следващите няколко години. Дали щеше да има въобще тези няколко години.
- Проблем ли има, госпожице Уайт? Не ви ли харесва цвета? Може да го сменим. - френския акцент на личната й фризьорка сряза тишината и белокоската се стресна.  Фалшива усмивка се появи на лицето на младата госпожица и побърза да успокой възрастната французойка.
- Перфектен е Жаклин. - издиша бавно насъбралия се в белите й дробове въздух. След това си пое дълбоко и отново издиша. Опитваше се да свикне. Тя наистина влагаше всичко от себе си. Взимаше отвратителните хапчета, които проваляха съня й. Бе минала през онази психиатрична клиника където я наблюдаваха. Казваха, че я лекуват, но не беше лекуване. Та те дори не искаха да влязат в стаята й. Сега ходеше на тези терапии, които ти втълпяват, че всичко си има причина и че е за добро, но какво добро имаше в това да си болен? Все още не виждаше доброто за което всички говореха. Имаше търпение. Може би един ден щеше да ги разбере, а може би до тогава щеше да изгуби разсъдъка си и щеше да ги избие.
Червената боя бавно покриваше белите коси. А косата й преди бе черна. Катранените водопади се спускаха по раменете й. Спомняше си сутрините. Всеки кичур стърчеше на различна посока. Прекарваше часове в разплитането на тъмните, сплетени коси, а сега. Сега нямаше сили дори и за това. Трябваше й фризьор, за да поддържа външния си вид. Не й даваха ножици. Беше ги страх, че може да си навреди. Да навреди на хората около нея. На масата нямаше вилици, нито ножове. Всичко бе предварително нарязано и сервирано, така че да може да се изяде с лъжица. Бяха взели цигулката от стаята й. Най-ценната й вещ. Лекарите казаха, че струните и лъка са прекалено опасни за хора като нея. Болни.
Нов участък от косата й бе потънал в новия цвят. Харесваше й. Едно от малките неща, който й харесваха. И въпреки това не се усмихна както би направила някога. Бе потънала в спомени за всичко онова, което имаше преди деня. Деня в който й поставиха диагнозата. Деменция породена от множествена склероза. Дори не знаеше какво значеше това до онзи ден, но изражението на майка й й подсказваше, че това не са добри новини. Имаха пари. Много пари. Можеха да купят всичко. Живееха в огромна къща доближаваща се до имение. Имаха готвачи. Прислужници. Дори един много приятен иконом. Имаха куче и притежаваха конна база. Но нямаше лечение, което може да се купи с тези пари. Всичко бе в бавенето. Печеленето на години, но нямаше как да се отложи фаталния край. В крайна сметка всяко нещо беше създадено за да се скъса. Да се счупи. Да загине. Беше се примирила с тази съдба. Бе приела живота с новите липси. Цигулката. Училището. Семейните сбирки. Всички те се страхуваха, но не за нея, а от нея. Може изведнъж да забрави, кои са приятели и кои врагове. Може да забрави коя е тя. Може да й хрумне да сложи край на живота си. Плашела братовчедите си с присъствието си, а тя не правеше нищо. Решението бе взето без дори да я попитат. Но тя бе болна, защо да я питат. И без това щеше да умре в най-скоро време. Може би това бе последния й ден. Защо им е да я гледат такава? Болна. Не биваше да си причиняват такава болка, но тя все още можеше да се гледа в огледалото. Това й стигаше.
- Шелби.  - усети лекото побутване по рамото. Момичето премигна за миг. След това се обърна към възрастната дама. Видя внезапната уплаха на лицето й. Какво ли си казваше. ,,Дали ще се опита да ме убие, защото е забравила коя съм?'' Можеше да се прочете изкушението да побегне от стаята в крясъци, но вместо това направи само крачка назад преструвайки се, че е залитнала за миг.
- Какво има Жаклин? - нарочно спомена името й. Искаше да й покаже, че не бива да  се плаши. Това, че бе болна не значеше, че представлява опасност за някой, но явно те не го разбираха. Самата тя се страхуваше от загубата на паметта си. Страх не, че ще нарани някой, а че няма да си спомни коя е. Можеше да изгуби говора си. Може би някой ден щеше да забрави как се диша и края й ще дойде бавно. А може би някой щеше да наръга с нож в някоя тъмна уличка.
- Приключихме. Стой така в следващите... - дори не се заслуша в празните приказки на възрастната дама. Просто стана бавно от стола и се огледа в огледалото. Усмихна се за миг. Поне вече косата й имаше цвят. Изглеждаше нормално. Толкова много се радваше, че изглеждаше нормално.
- Отиди при майка ми. Тя ще ти плати. - прошепна прекъсвайки инструкциите й. Не й пукаше какви неща щеше да разказва на колежките си. Харесваше й това, което виждаше в огледалото и това бе всичко, което я интересуваше.

Добре дошла! <з Забавлявай се!