“Don't trust the moon, she's always changing.”

Винаги се появяваше по някой, който искаше само да поговори. Да разбере нещо за нея. Да я накара да му каже нещо истинско. Някой, който търсеше отговор на въпроса, “Как така се озова на това място?”

Понякога ги лъжеше. Разказваше им истории за родителите ѝ, циркови артисти; за бъдещето ѝ на акробат, на женската версия на Алексей Голобородько. Казваше им как един ден се изгубила сред тълпата и никога повече не видяла семейството си. Но ето я тук, сега, с него, така че явно всичко си е струвало, нали? Друг път им казваше как са я изритали от девическото училище и мормонското ѝ семейство, когато забременяла на шестнайсет. Сега отглежда петзнаците си и плаща за обучението им като съблича дрехите си. Парите са добри, няма как да се оплаче. Понякога се впускаше в още по-големи небивалици – как един ден нахлула в болницата, където се е родила, с акта си раждане в ръце и попитала къде се правят рекламации; ето, носела си дори касовата бележка. Светът може и да ѝ идваше в повече понякога... но ето я тук, сега, с него, така че явно всичко си е струвало, нали? Свикнала бе да си измисля подробностите: идва от Мароко, има три извънбрачни деца, планира да подобри рекорда за изкачване на Килиманджаро, има коала за домашен любимец и така нататък.

Но понякога им казваше истината. Разказваше им истории за малката къща, с малката веранда в Хендерсън, Невада. За самотната си майка и множеството ѝ неуспешни опити да си върне стария начин на живот, преди съпругът ѝ да я напусне. За десетките мъже, които ѝ нашепваха обещания за любов и преданост, а накрая се оказваха просто поредните използвачи, които успяваха единствено да изградят нестабилно мнение за връзките и любовта като цяло у малката ѝ дъщеричка. Разказваше за уокмена, който криеше под матрака си, за да слуша тайно пиратски записи как Лайза Минели възпява Ню Йорк. “Start spreading the news, I’m leaving today.” Знаеше всяка думичка от Mein Herr и можеше да изиграе представлението на Сали Боулес перфектно, докато се давеше в мечти някой ден самата тя да се озове на сцената на подобно кабаре. Разказваше как на същата онази малка веранда един следобед беше струпала сак и раница, в очакване съучастниците ѝ в редовните неприятности да дойдат да я вземат всеки миг, твърдо решена, че най-сетне ще избяга към своята Голяма Ябълка. Но не стигна дори извън пределите на Невада. “А после?”, питаха я загрижено. После се озова в грешната компания и вместо в мечти, бе започнала да се дави в коктейли от наркотици, за да преживява ежедневието си. Само че това не им го казваше. Вместо това представяше нещата така, че да ги накара да се почувстват специални. Желани. “После съдбата ме отведе в Лас Вегас, до вратите на този стриптийз клуб, за да пресече пътя ми с теб един ден.”

И двата сценария приключваха с едно и също запитване, до един всичките любопитни приказливковци стигаха до едно и също заключение.
“Всичко това е лъжа, нали? Разказа ми всичко това, защото си мислиш, че това е, което искам да чуя.”
Всеки път им отговаряше по един и същи начин.
“Lying is the most fun a girl can have without taking her clothes off. But it's better if you do.”

Понякога беше приятно да е Луна. Да навлече кожата ѝ върху своята като ръкавица. Или по-скоро да постави цветната перука върху късата си коса. Но понякога отделянето от тази персона бе трудно начинание, което не приключваше със събуването на високите токове и махането на изкуствените мигли. Имаше моменти, когато не бе никак лесно да разграничи къде Луна свършва и къде Естела започва. Не можеше да определи дали Стела е духовитата, или стриптизьорката е просто цапната в устата – или обратното. Не знаеше дали след поредната изморителна смяна не копнееше да остане сама заради изтощението и това колко изцедена се чувстваше от всичките контакти и общуване, или беше защото самотата е нещо, с което малко или много бе привикнала с времето и винаги към нея се връщаше. Не можеше да определи от кого черпеше своята смелост да поема рискове, при появата на такива. Кое понякога я караше да не пести емоциите си, даже да е особено щедра с тях, както и с изразните средства или крошетата, ако чашата прелееше. Не можеше да определи и до ден днешен дали чрез работата намираше бягство от реалността или след приключване на смяната си се впускаше в търсене на онова бягство, на онова спасение, за което копнееше.